Село Песочница се намира в Северозападна България, в подножието на Стара планина, на хребета, заобикалящ връх Ком, връх Тодорини кукли и Врачанския Балкан.
Районът се отличава с богато биоразнообразие – цялата палитра широколистна растителност, характерна за Балканския полуостров. Местността е котловинна, с редуващи се тучни поляни и пасища с диви треви и билки, райони с храстовидна растителност – къпини, трънки, шипки, бъз, глог и други. Слънчеви южни склонове с нискорастящи дървета, наред със стари дъбови и букови гори, пресичани от извори и потоци, които се вливат в малката рекичка Пескаица, минаваща през селото, даващи живот и утоляващи жаждата на много диви животни. В района му има обозначени две вековни дървета в местностите „Чуката“ и „Борилица“.
Важна особеност на Песочница е, че е крайна точка, тоест асфалтовият път, който води до тук, стига само до нейния център. Оттам тръгват горски пътеки и коларски пътища, предоставяйки живописни маршрути за разходка. Това допълнително осигурява спокойствие и уединение на местните жители и гостите им.
В момента населението на селото наброява 20-тина души, а в годините на разцвета му, до 1947 г., е достигало до 730 човека. През 1861 г. на един от склоновете е била построена църква, а в двора й – килийно училище. На нейното място през 1935 г. е построена настоящата „Св. В.М. Георги Победоносец“, в която са идвали да се черкуват и хората от околните села.
За селото има данни, че съществува от времето на падането на България под турско иго. Един от ранните източници за него датира от 1443/44 г. – от кръстоносния освободителен поход на полския крал Владислав „Варненчик“. Летописците от армията му, преминавайки през този район на Северозападна България, споменават за три населени места – Чипровци, Железна и Песочница. За основен занаят на населението се посочва рудодобивът. Запазен е и документ, че през 1560 г. селото е платило данък на султана.
През 1778 г. тук е роден първият председател на Първото обикновено Народно събрание – Анто Георгиев, известен като дядо Анто Стогодишни. Прозвището Стогодишни идва от факта, че е на 100 години, когато е поканен за депутат от градителите на нова България. Той пътува от Песочница до Велико Търново, яздейки бял кон. Като най-възрастен депутат е избран да председателства първото заседание на I-вото обикновено Народно събрание. В изявление той предлага на народните представители всички те, като дарение към новоосвободената Родина, през първия мандат да работят без възнаграждение. Разбира се, предложението му е отхвърлено, но и до ден-днешен много политици спекулират с идеята му, заради търсенето на високи рейтинги и популистки цели. Поради местната си репутация на мъдър и прозорлив човек, който се славел и със своите пророчески виждания за живота, той е възпят и от патриарха на българската литература Иван Вазов в произведението си „Грамада“: „…дядо Анто е притежавал соломонова мъдрост и пророчески знания“. Умира на 102 години; погребан е в двора на църквата в селото.
През 2014 г. покойният Даниел Каменов подема инициатива за основаването на първото българско IT село. Целта ѝ е да се заселят млади хора, най-вече от IT сектора, на които хармоничната атмосфера и спокойствието на селото да предоставят убежище и вдъхновение за работа и живот далеч от града. В резултат на подетата кампания, тук се засели 30-годишен IT специалист, който вече години живее и твори в уютното ни селце целогодишно.
Моята детска изповед
от Сергей Славов
Преди много години, когато бях дете прекарвах ваканциите в един далечен край – с. Песочница и с. Копиловци, Берковско. От малък го заобичах и се влюбих в него! Хората там бяха скромни, честни, добри и гостоприемни. Живееха по-бедно от нашия Варненски край, но защо ли толкова ми допадаха и днес се чудя?! Майка ми започна да ме води там невръстен на балкански въздух, защото и на нея й се налагаше здравословно. Отсядахме в една стара къща на нейни роднини в с. Песочница. Там, в детското ми въображение завинаги са запечатаха някои неща, които децата на моята възраст надали бяха виждали в големия град. Виждах животни: кози, овце, биволи, волски впрягове и шейни. Чувах звъна на медните звънци и хлопатари. Лете жени носеха на кобилици кошници с дъхави ягоди и малини, носеха и вода в менци и шарени берковски стомни. Бабички перяха черги и дрехи по вировете на селските рекички Пескаица и Слатина, наричани „барите“. Косачи сновяха по планинските скатове, косяха ливадите, а жените обръщаха сеното, пластеха го и го трупаха на купи. Вечер с магарета го свличаха от височините на дървени самари, а където можеше се возеше с каруци. Есени, ехото носеше ударите на брадви и шум на триони. Хората се стягаха за зимата, свличаха се дърва, сечеше се и се трупаше дъбовата и букова шума. С нея се изхранваха животните. Така неусетно идваше и зимата. Някоя сутрин, като се събудим виждаме гръбнака на Балкана побелял, а долу в село сняг нямаше. Горе се белееше гордия връх Ком. Искаше ми се да протегна ръка и да го погаля, толкова ми се струваше, че е близо. Мечтаех си в топлата соба и гледах през прозореца, докато някой ми извика, беше баба Еленка. Яденето беше почти готово, гърне боб къкреше в оджака, погачата беше изпечена в подницата, качамака току-що бе свален от огъня и трябваше да се разстеле на ниската синия и да се нареже с конец. В медния тиган се пържеше месо с праз и душичина. Трябваше вече да седнем на трикраките столчета и да започваме. Само дядо Ангел го нямаше, разпрягаше воловете в яхъра. Ходил беше да меле царевица на воденицата на река Бързия до село Мездрея. По една торба брашно бе смлял и за съседките, стрина Тима и стрина Кева. Като дойде, започна обяда около софрата. И до днес ме топлят спомените от детството, мили и красиви са те. Тези хора, които ме научиха да работя на старите занаяти: строителство, килимарство, битови паянтови конструкции, неща старобитни и почти забравени вече в съвремието.
Във въображението ми винаги стоят запечатани контурите с всяка своя гънка на Берковския и Чипровски Балкан, ту смръщен и бунтовен, ту ясен и привлекателен, както го описва Радичков.
Балканът е извор на моето вдъхновение и живот, от него черпя енергия и зареждам душата си!
С уважение оставам към хората на този мил край, който си позволявам да нарека мой втори роден край!
Сълзата, която падна от окото ми, нека е в памет на всички, които ги няма вече!
град Варна, 6-ти август 2007